Mama Memi

ИСТИНАТА ЗА... МЕСТЕНЕ В НОВ ДОМ С ДВЕ МАЛКИ ДЕЦА

mamamemi — Tue, 20 Oct 2009 21:30:53 -0400

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Да се преместим в нов апартамент в централен квартал на Варна близо до Морската градина, до офиса и въобще до всичко? С малко (и все още неизнервени от нас) съседи, с нови мебели, които ние сме си избирали, с минималистична подредба, както ние искаме и с мечтаната библиотека - стена? С двуетажно детско легло и огромно легло в спалнята? Дори с подземна гаражна клетка за каляската? Ммммечта! Да, да и да!

Е, продадохме стария преди да е готов новия, но какво са 2-3 месеца при родителите ми пред тази перспектива? Ще бъдем в къща с двор, с любящи баба и дядо, домашни любимци за гонене и дървета за катерене – направо няма място за чудене!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Ммммечтата се отдалечи не на два-три месеца, а на шест, после осем, за да приближи и отмине десетте! Животът в голямата крайградска къща с много нива, стълби, мази, тавани, необезопасени шкафове с препарати (мда, някои от нас гризнаха бонбонки за миялна машина), голям двор, пълен с много потайни (и опасни) кътчета, както и детския хит за хвърляне на неща, непрестанни опити за влизане и скачане, а именно – дълбокичък декоративен басейн – та животът в тази къща сам по себе си бе драма, достойна за отделно описание.

След като съвсем се бяхме задъхали от ежедневното пътуване до града, непосилните разходи за гориво (гадост, от където и да го погледнеш!), от превръщащото се в бреме за всички страни съвместно съжителство на три поколения, кучето и котето, от заплашително приближаващия сезон на няколкото ужасяващи реалити бози (при един телевизор и домакини - всеядни телезрители), след изтощителни довършителни работи, подреждане и почистване, ето че най-после бяхме готови да се нанесем в мечтата.

И така, накрая, бързо и съвсем не полека, за два почивни дена се пренесохме с все дрехи, играчки, книги, чавета и гърнета в новичкия ни, почти изчистен, почти нареден централен апартамент.

И тогава дойде Нощта. Трудната първа нощ, в която нищо не беше наред. Легнаха, след задължителната приказка от тати (е, в момента им чете „Децата на капитан Грант”, но темата за психосоматичните отклонения на семейството ни също е отделна и много обширна...) За Голямото диване не беше толкова зле, защото много пъти беше идвало и лежало на двОетажното си легло. Легна и се кротна. И щеше да заспи бързо, ако не беше Малкото Шило, на 2 годинки и 3 месеца, видяло се свободно от креватчето с решетки и всъщност посрещащо новото място доста неспокойно и недоверчиво. И се започна едно дълго, преминаващо през различни степени, приспиване. С особено повтарящ се елемент – малкото пъплещо нагоре по стълбите към високото легло и настояващо да спи в краката на кака си. Когато най-после все пак заспиват, се започва едно непрекъснато, ревящо будене на малкото, преминало през всички етапи, включително и през коронния номер – неприятно падане от леглото (ниското, спокойно!), въпреки предпазните шкафчета и възглавници на земята.

Е, в продължение на седмица след това нещата до голяма степен се нормализират, голямото така и не пада от високото легло, а малкото – вече не пада от където и да е, нали!

Е, в продължение на две седмици след това съседите вече не ни гледат толкова дружелюбно, новите стени в детската стая са налепени със стикерите от Шрек, а бялата дограма около дръжките започва да се цапа!

Моменти на беснеене, ...

..., които са почти всичките им моменти заедно.

И ВСЕ ПАК? И все пак ли? Шегувате ли се – сами в нов дом, с прекрасни нови мебели, нова техника и душ кабина? Без нанесени съседи на етажа под нас? С подземен гараж за сите колела, колички и триколки? Пренасянето и нанасянето минаха, да се готви следващото предизвикателство! Хехехе, оле!

ИСТИНАТА ЗА... ПЪРВА ПОЧИВКА С ДВЕТЕ ДЕЦА

mamamemi — Wed, 16 Sep 2009 17:03:07 -0400

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Oоо, първата ни семейна почивка всички заедно! Не ние сами, не Голямата досада на почивка с баба си и дядо си, не Малката досада, зарязана докато ние тримата пътуваме, не - този път сме четиримата заедно. Жес-то-ко! И тъй като ние - морските хора - ходим на плаж всеки ден след работа, в отпуските обичаме да почиваме на планина, през късната пролет или ранната есен. И така, последният уикенд преди 15-ти септември, пред пред-училищно, ще се метнем на синята фурия и ще отпрашим към семейната идилия, безгрижния живот и вечното щастие, пък дори и само за два дена.

А КАКВА Е ИСТИНАТА? Наистина жестоко, хех. Все пак успяваме да се предпазим от лоши мисли, неоправдано големи очаквания, недоволство от съдбата, промяна в плановете и болести и - о, чудо - тръгваме за любимия ми Етър, до който не се бях докосвала през последните 2 години (освен в сънищата и мечтите си). Планът е да тръгнем по обяд но, разбира се, се замотаваме с багажа и здраво закъсняваме. Малката досада вече се е разсънила и е крива и лоша. Хленчи, опъва каишите на столчето за кола, настоява за какво ли не и след като положението е станало критично и броим последните изтерзани километри до първата бензиностанция на края на магистралата, тя рязко клюмва и заспива в три следобяд - червена, потна и омаломощена. Класика!

На следващата бензиностанция все пак спираме, защото Голямата досада настоява за сладолед, списание, тоалетна и нови фулмастери, в този ред. Редуваме се да стоим в колата, шъткаме и се опитваме да не блъскаме вратите (без успех). След доста тежки последни километри и минути, пристигаме и - о, блаженство - аз вдишвам кристалния въздух и обхождам с поглед любимите хълмове. Какво от това, че времето тъкмо се е развалило и слабо вали, че клисарят на църквата тъкмо е излязъл в отпуск и че за малко тъкмо сме изтървали международният панаир на народните занаяти. Не ми пука, важното е, че съм тук!

Първата вечер в общата стая с четири легла всички срещаме определени трудности - със заспиването без кискане (те), с гледането на US Open без звук (той) и с четенето в полутъмно на "На изток - в рая" от Изабела Шопова (аз).

На другият ден се мятаме със страст сред прекрасния калдъръм на уличката, чудния ромон на рекичката и свежата песен на птичките на архитектурно-етнографския комплекс, музей на открито, превърнал се в сакрално място за мен през годините (ходила съм десетки пъти, познаваме много от майсторите, дарявали сме средства за построяването на църквата, магистърската ми теза беше за стратегическото му развитие, пъпчетата на децата ми са хвърлени в река Сивек от главното мостче, дори първата ми официална брачна нощ се състоя там, хех)...

Въпреки, че сме печени посетители, попадаме отново и отново - не без желание - във всички възрожденски туристически капани (везани игленици-магнитчета за подарък за бабите, дървени купички за ядки, пакетчета чай от специални билки, ръчно ковани ножове, 30 мл кафе на пясък за 2 лв и т.н.), като този път дори ги обогатяваме с всички поносими детски глупостички (писани малки каручки с дървени кончета на колелца и грива от парче губер, дървени свирки с рисунчици, топли симиди и гевреци и - ама, разбира се - безброй видове захарни петлета, ореховки, халва, карамелени бонбони, ореховки, пръчки и целувки - божествени до последното парченце небет-шекер!). Всичко това сериозно подплатено от несконечни писъци, разправии, това на теб, това на мен, опити за цопване в реката, за пребиване на парапета на моста и на високите катерушки, купища изкаляни и окапани дрехи, мокри крака, настояване за палене (и духане!) на всички свещи в Соколския и Дряновския манастири, подхлъзване по мокрото дъно на пещерата "Бачо Киро", късане на нервите на сервитьорите във всички заведения, включително и в Габрово, обиране на съжалителните погледи на други родители, разливане, чупене и цапане, извинителни "ние утре си отиваме" промърморвания под мустак и хиляди, наистина хиляди, капризи... Пътуванията бяха сериозно изпитание на нервите и семейния дух, а задната седалка на колата след техните набези се оказваше в по-лошо състояние, отколкото Националният стадион след вечното дерби...

И ВСЕ ПАК: Беше страхотно! От преживяванията през деня и чистия въздух момиченцата ядяха като вълчета, спяха като мечета, бяха с румени бузки и блеснали очички. Въпреки че вечер, след като заспиваха децата ( т .е. в обичайното време), ръката ми конвулсивно се свиваше около въображаемата мишка и едва издържах цели 2 дена и две нощи далеч от моето второ Аз, при първия удобен случай у дома се метнах към пощата си, само за да открия, че ме чакат седмичните бюлетини на едни недвижими имоти и една природозащитна организация, няколко спама и покани във Фейсбук за приятелство от хора, които не познавам. Скандал!

И все пак, колкото и мизерно, кратко, бурно, изпълнено с викове и емоции да беше нашето пътуване - ще го запомним! А нали това е целта на почивките - да се различават от ежедневието... Искам пак!

ИСТИНАТА ЗА... ЗАБАВЛЕНИЯТА НА РОДИТЕЛИ, КОИТО ИМАТ ПООТРАСНАЛИ ДЕЦА

mamamemi — Sun, 16 Aug 2009 23:45:17 -0400

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯХ? Ооо, европейско реюниън турне на Faith No More! Лудница! Бях сигурна, че ще дойдат и в България, а когато се потвърди за Бургас бях още по-доволна. Започнах трескаво да очаквам, не си позволявах лоши мисли за болни деца и дори намислих какво да си облека - тениската, която купих преди 16 /!/ години на концерта им в Будапеща, който посетих на крехката възраст от 18 години и бях единствената не-от-София в буса. Представях си как царствено се разхождам с нея на феста, как обирам възхитени погледи, потупвания по рамото и десетки поздравления. Как се превръщам в митична фигура, след която се чуват възбудени шушукания и която дори дава автографи на група осмелили се да я заговорят девойчета. Която, освен че вече е гледала групата преди повечето зрители да са проходили, се явява на феста и като жена на служебно лице към една от сцените и музикант от една от поканените групи. Да, определено мечтаех как това ми осигурява място, съвсем малко по-ниско от мястото на мениджъра на FNM. Представях си, че ще се размажа от танци, викове и кеф. Че след заветния час и половина ще бъда без глас, с раздърпана блузка, драматично одрана буза и с поне една липсваща обица...

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА? Вярно, че няколко седмици преди концерта по улиците на „наше село” ме спираха хора, които не познавам официално, с думите : „ Уха, ще ходим ли на Концерта?” Но на самият фест имаше толкова много хора, че не успях да се видя и с половината от тези, които знаех, че са там.

Вярно, че бях с митичната си блузка и доста хора ми казаха, че е готина, но - тъй като спя с нея - се чувствах все едно съм излязла по пижама. Не стига това, ами в един момент ми просветна - сигурно на хората през ум не им минава, че съм си я купила лично на събитието. По-скоро мислят, че е щастлива покупка от някоя втора употреба. Баси, ама то пък верно колко отдавна беше...!

Вярно, че влязох с една от трудно достъпните покани и така си спестих парите за билет. Но после дадох доста повече кинти под формата на кафета, бири и такса на Община Бургас, за да ми върне взетата с паяк кола (спряна заедно с още няколко хиляди на непозволени за паркиране места!)

Вярно, че се размазах от танци, викове и кеф. Ревах, крещях и дивях, пеех и куфях. Въпреки че не се нараних особено, не си изгубих съвсем гласа и не ми изчезна нищо в тълпата (освен здравия разум и майчинските чувства, де), всичките ми очаквания от концерта се оправдаха. Майк беше със СРЕБЪРНИЯ костюм, лигавеха се повече от обикновено и аз ужасно се радвах на това, че са заедно и на песните, които знам по-добре от ЕГН-тата на децата си...

И ВСЕ ПАК? Хубаво е да си родител на поотраснали деца! Да не мислиш за тях по-дълго от минутите на телефонния разговор, преди да влезеш в загражденията. Да можеш на въпроса на приятелка как са децата, да изкрещиш в ухото й „ Моля те, хайде после!” и тотално да се откъснеш от обичайното си ежедневие. Да крещиш Nooo! на въпроса от сцената Do you like chalga? На следващата вечер да тананикаш на малкото си затъжено диване мелодията от Just A Man, заедно с гушкането преди заспиване. Хубаво е...

Искаме още, искаме пак! Въпреки че ми се искаше да остана и трите дена на Spirit of Burgas не можех. Да, заради децата. Догодина обаче ще са още по-пораснали и мисля да си направим една няколкодневна почивка на юг, заедно с бабите и дядовците. Те определено ще имат какво да покажат на салса сцената, а пък ако поканят и АББА (примерно), ще са още по-доволни от Спирит ъф Бъргъс :)

А вие не се предоверявайте на онези женки, които твърдят, че раждането на детето им е бил най-щастливия и емоционален момент в живота. Това е, защото не са били на концерт на любимата си откак-се-помнят група и то на родна почва (чувството е едновременно опияняващо и сюрреалистично)!

И все пак, когато децата поотраснат, живота си връща вкуса и цветовете с пълна сила, стига да имате смелостта да ги потърсите.

Успех и до следващия път!

Снимки: Станислава Василева

ИСТИНАТА ЗА... ПЪТУВАНЕ НА ДЕТЕ СЪС САМОЛЕТ

mamamemi — Fri, 27 Feb 2009 10:43:18 -0500

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Четири месеца преди 6-тия рожден ден на дъщеря ни резервираме самолетни билети за трима до царствената ни столица. Хрумна ни гениалната идея да й подарим пътуване със самолет, защото от малка ги обожава, водим я на летището да ги гледа и слуша и най-вече защото сме печени родители, ако толкова ви интересува, затова!

През радостното очакване си представяхме възторжени писъци, широко отворени очи, румени бузи и щастливо тупкащо сърчице! Вълнуващ полет, прекрасно време, безгрижни разходки из забележителностите и музеите на София. След това очаквахме цяла Варна, половин България и четвърт Европа да чуе от самата нея за невероятното преживяване, веднъж в живота и за най-чудесните родители на света!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: С наближаването на заветната дата времето тревожно се влошаваше, за да достигне кулминацията на зимните бури и виелици точно вечерта на полета ни. Бедствено положение, ураганен вятър, няколкодневни валежи от дъжд и сняг, блокирани пътища и обърнати от вятъра ТИР-ове. Това беше бекграунда на нашия мечтан първи полет.

До последно казвахме на детето, че ще ходим с влак, в противен случай пак щяха да разберат цяла Варна, половин България и четвърт Европа, но без да е сигурно, че ще стане. Така разбраха само най-близките, които бяха потресени от нашето намерение все пак да осъществим това налудничаво и рисковано начинание до край, ако самолета ни въобще излети.

И така – в час, в който Кристина обикновено си ляга (ех, ама разбира се, че low cost полет, докога да ви повтарям;) – се отправихме към бруленото от силен вятър и сняг летище. Аз – почти убедена, че скоро ще се върнем на топло, мъжът ми – тревожен и обвиняващ мен за всичко, диването – пърхащо в безгрижно „ айде чао, ще се видим след 2 дена!” настроение. Хладнокръвно преминала през процедурите, вече настанена препасана с колана до мокрото тъмно прозорче и мляскаща дъвка, тя все пак зачерви бузки, но дали от вълнение – не знам.

Взехме, че излетяхме!

- Харесва ли ти? – държа я за ръчичката аз и неубедително се усмихвам в плах опит да замаскирам пред нея действителността, която би стреснала и закоравял пътник, прелитащ ежемесечно над Океана.

- Ами... да – тогава погледът й блесва – прилича ми на една въртележка в Детския кът! Отдавна не съм ходила.

Супер. Ето защо си е струвало всичко.

След изненадващо краткият полет – 15 минути право положение на самолета след издигането и преди снишаването (общо 35 минути, моля ви се), след хленченето й защо трябва да кацаме, ама не може ли още няколко обиколки, се приземихме без повече драми.

В София програмата ни бързо придоби познати рамки – тръгвахме за парка, а се озовавахме в киното на някой МОЛ, запътвахме се към музея „Земята и хората”, а се озовавахме в Starbucks (уха!), отивахме на разходка по улиците, а сядахме в заведение в подлеза на НДК и така нататък. Някой изненадан?

През парцалите сняг дребната досада все пак успява да види НДК. Прекъсва обясненията ми, че тук се провеждат културни събития, изложби, концерти и спектакли с въпроса:

- Ааа, значи тук правят „Шоуто на Слави”?!

{Тъй като това е дълга тема, само ще маркирам:

- Не, не го гледа вечер, само понякога на обяд;

- Не знам откъде знае...;

- Не, тя наистина повече обича да чете;

- Не, не е повърхностна, просто е едва на 6!;

- Не, не гледа по цял ден телевизия!

- Не, не съм виновна аз, а... (кой, бързо?) - баща й!

- Абе, я си гледайте работата, поне не гледа Планета (само през моето death body)!

Тук пак рискувам да се отклоня, така че бързо продължавам нататък}

На връщане отново всичко беше наред, този път бяхме с най-добрата ми приятелка и по-малкото й детенце, което се залепи за Кристина и тя отново ни свърши добра работа, така да се каже. Дори оцених, че си седи мирно на седалката, за разлика от това иначе толкова добро дете – Инчето :))

И ВСЕ ПАК? И все пак, като се издигнахме на сухо над облаците, светът стана тих и спокоен, омиротворен и вълшебен. Надявам се, че поне тя ще запомни цялото приключение (тъй като ние с баща й вече навлизаме в една такава възраст, в която... кхм, абе за какво – казвате - си говорехме?)

И все пак всичко мина по разписание, отидохме и се върнахме живи и здрави, готови отново за монотонното ни (с две деца, моля?) ежедневие в провинцията – но не и според Хемингуей, нали! Вярно, отнесохме много епитети от близки и далечни, най-безобидното от които беше „авантюристи”, но за щастие Господ, съдбата и нашите ангели-хранители отново бяха с нас. Видяхме се с много приятели и роднини, показахме си кречеталото на всички със смесица от родителски гордост и срам (всяка минута – различно), а аз дори триумфално успях да изляза вечерта – ехе – сбъдната мечта!

ИСТИНАТА ЗА... ПЪТУВАНЕ ИЗ ЕВРОПА САМА

mamamemi — Sat, 01 Nov 2008 23:17:13 -0400

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ооо, най-после ще попътувам! Откакто имам дребни дечица, домакинство и мъж (накратко - воденични камъни на шията), не съм ходила почти никъде. Да, смятам, че няколко дена ще се отразят добре на всички ни – аз ще се разведря от ежедневните задължения, децата радостно ще се затъжат за мен и ще се глезят на бабите, а мъжът ми ще ме оцени отново и ще му липсвам много. Решено е – заминавам при най-добрата си приятелка , омъжена в китното херцогство Люксембург, оле!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Радостното ми очакване е вгорчено от мисли дали децата ще са здрави, дали малкото ще реве и страда много за мен, дали бабите ще се справят и много други подобни параноични притеснения. Докато уреждам пътуването от Варна до София и обратно, купувам подаръци и пиша списъци за режимите, късно една от последните нощи установявам, че срока на червения ми паспорт изтича точно в деня преди полета! Въпреки че знам, че не е фатално, изпадам в ужасна паника и мечтаното пътуване преминава като лента пред погледа ми... После се успокоявам, но все пак заклевам приятеля, с когото отиваме, да не взема своя паспорт, ако му е мил живота.

Най-после тръгвам, като туширам зле прикритото неволство на домочадието с обещания за подаръци и чести обаждания. Все пак става дума едва за 5 дена, нали? И трима човека на разположение за работа, която аз обикновено върша съвсем сама, ха!

Когато най-после кацаме в Брюксел, аз едва гледам от умора. Скапана съм от досадното 100-часово пътуване с автобус от Варна, дремването за 3 часа в квартирата на приятеля ми (о, забравила съм да спомена това на мъжа ми ли?) и излитането на самолета в безбожно ранен час (low cost компания, разбира се – имам 2 деца!). Но – няма как, мятаме се да гледаме дворци, палати и дребни пикаещи символи.

Не ми помагат да дойда на себе си нито обикалянето за два дена на градове в три различни страни, нито танците до 5 сутринта в интернационална компания, нито злоупотребяването с швейцарски сирена, френски вина и белгийска бира. Въпреки че спя повече, отколкото ми се е случвало през последните години и се събуждам чак схваната от залежаване, въпреки многото кофеин и витамини, пак всичко ми е като през воал. Мамка му! Трябва да се идва пак...

Междувременно по телефона разбирам, че малката е на антибиотик (нищо сериозно, просто за всеки случай, а?); голямата се е разлигавила до небесата (не, не мога да повярвам!); бащата е наблягал на компютърните игри (с благородната цел да не се пречка на бабите, разбира се) и никой не е обръщал внимание на цветята ми (бе, не че аз щях, но въпросът е принципен)...

За да бъда честна трябва да призная, че заварих злоядото ми бебе ( на годинка и малко) научено да яде филийка с масло, пълен както никога досега хладилник и няколко наготвени ястия... Още от следващият ден у дома навсякъде ме посрещаха като завърнала се от турне рок-звезда. В детската градина, в лекарския кабинет, дори в кварталната градинка редовният въпрос беше : Ооо, мама(най-после) се е завърнала от чужбина, а? Кога са успели да ме разнесат навсякъде – не знам. Но се чувствах като парий, дръзнал да надигне глава срещу подтисничеството си. Като майка-орлица, напуснала гнездото си и разперила безгрижно криле. Като разхайтена мацка, зарязала семейство и тръгнала да се развява по пътищата, при това заедно с (О, Боже мой, не!) приятел от младежките години!

Хехе, страхотно, нали?!

И ВСЕ ПАК? И все пак крайният резултат е повече от задоволителен. Дори и смяната на един вид стрес с друг прави чудеса. Вкъщи всичко е било наред, при мен беше повече от наред и дори така ми се услади, че искам още и още! Ако ще да съм на енергийни напитки и телефонни наставления през цялото време. Важното е, че се почувствах свободна и се спуках от смях! И определено искам пак.

ИСТИНАТА ЗА... КОГАТО ДЕТЕТО Е БОЛНО

mamamemi — Sat, 04 Oct 2008 15:46:30 -0400

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: По този въпрос представите на всички бъдещи майки не са толкова розови. Но пък всеки е бил и се е грижил за болен, не може да е много по-различно. Милото детенце ще си лежи по цял ден, ще хапва каквото му се дава и ще си пие сиропчетата. Ще се оправи за 3 дена с много любов и грижи!

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Когато детето ми е болно, буквално не мога да мисля разумно. Майчинският ми инстинкт е толкова силен, толкова страдам и се притеснявам, че ми размътва мозъка и не мога да разсъждавам трезво. Колкото повече се опитвам да помогна на малкото, толкова повече се сковавам, мислите ми се лутат хаотично, подхващам това и онова и съвсем се оплитам. Това важи за децата на всички възрасти, но все пак при бебенцата е по-трудно. В началото майката няма опит, не познава дотам детето си и как то боледува, при бебетата всичко протича по-сериозно, по-бързо и с по-голям риск. Не стига, че дори мисълта, че детето ми е болно ме побърква, ами и капките се слагат много по-трудно в малките ноздрички, по-лесно повръща сиропа и храненето става кошмар дори от леко запушено носле...

Когато детето ми е болно, нищо не е както обикновено. Денят минава в даване на лекарства, капки и сиропи по сложни схеми, което не значи, че не пропускам много неща. Поне със сигурност се чувствам така. Почти нищо друго не може да предизвика интереса ми и да задържи вниманието ми. Това в по-голяма степен важи ако съм на работа и не мога да съм до болното си дете...

Майките с повече опит са поне половин медицински сестри. Знаят от какво се повлиява детето им, кое му помага и кое не. Аз съм в състояние да предвидя с почти абсолютна точност какво ще предпише личната лекарка на дъщеря ми в зависимост от диагнозата й. Споря до последно за нуждата от антибиотик, но никога не си позволявам да не изпълнявам рецептата самоволно. Просто съм доста запозната и имам нужда от аргументиране на избора на медикаменти. Сигурно съм от „най-любимия” тип пациенти ... :)

Ако прибавим и вечното майчинско чувство за вина (трябваше да я заведа по-рано на лекар; как можах да се доверя изцяло на хомеопатията; защо се заблудих, че е пак от зъбите и т.н. и т.н.) ситуацията съвсем излиза от контрол... Тогава уверенията на лекарите („Като порастне ще спре да боледува толкова”) не само, че не ме успокояват, ами често ме вбесяват...

Колебая се дали въобще да споменавам най-кошмарните преживявания в живота ми – когато в рамките на една година бяхме три пъти в болница с малкото ми детенце. По-добре не, това е от нещата, което по-добре да не ти влизат в ума и главата.

Съвсем интересно става, когато децата са 2 и повече:) Тук важи правилото за скачените съдове – без изключение! Голямото заразява малкото с вируси от детската градина, малкото заразява голямото с бебешките болести (вирусен конюнктивит, нещо, прихванато от консултацията) и така до безкрай. Тогава съвсем не зная къде се намирам и какво правя:)

И ВСЕ ПАК? И все пак да имам отново бебе, след като съм толкова наплашена от непрекъснатото боледуване на голямото ми дете, е не толкова смело (разбирай глупаво) – както каза лекарката на голямата ми дъщеря. Не, то е още по-естествено и още по-прекрасно!

И все пак, когато детето стане по-добре, мъглата в главите ни се разсейва. След 2 дена забравяме целия кошмар и животът отново е хубав... до следващия вирус!